Арт-терапията като подход при децата, които наричаме „различни”.

artВсички деца, всички хора, са различни. Ние, в качеството си на професионалисти, забелязваме и обследваме различията, и когато тези различия не позволяват на дадено дете да се социализира, ние се намесваме.  Работата върху различията-симптоми е възможна само, когато се отнесем към тях професионално. Често хората се плашат от тях и ги избягват, слагайки им „етикети”, например „ това дете е непослушно, лигаво, глупаво” и т.н. Но бягството по този начин не решава проблема. Най-важното при тези случаи е да си задаваме

въпроси – „Защо това дете се държи така? Какво го кара да прави това?”.

Какво е етикетът; какво е диагнозата? – това са нашите работни хипотези, отчитащи само и единствено, че нещо не е наред. Смятам да разгледам три много важни прояви, които ни алармират, че нещо не е наред: агресия, прекален конформизъм и аутизъм. 

 

1. Агресия

 

Агресията е едно широко понятие. Всъщност, всички ние притежаваме едно количество агресивност, което ни е полезно – което може да ни служи за защита в дадени ситуации, от което можем да черпим енергия за извършване на дадени действия. Следователно, когато имаме нужда от свръхзащита, тогава можем да прекрачим границите на полезната агресия. Тогава можем да се срещнем с прояви като хиперактивност, предизвикателно или изискващо поведение, психогенно заекване, насилие, детска анорексия и др. Във всички тези прояви могат да се забележат два вида агресия – насочена навън (спрямо другите) и насочена навътре (спрямо себе си). Така например, едно дете, което удря останалите деца, е агресивно спрямо тях, но с това си поведение е агресивно и спрямо себе си, понеже ще бъде санкционирано (предизвиква да го накажат). Друго дете, което хората наричат „злоядо”, предизвиква тревожност у този, който иска да го нахрани, но изтезава и собственото си тяло. Най-общо казано, агресивни спрямо нас са всички деца, които предизвикват нашата тревожност, гняв, раздразнение и, в крайна сметка, често те постигат целта си…ние също да се отнесем с агресия към тях. Въпросът, който трябва да си зададем, обаче, е : „Защо и какво му е нужно на това дете?” – може би внимание, може би успокоение, може би търси нашите граници – ние трябва да открием отговора.
Всички тези прояви са израз на психично напрежение – нещо предизвиква напрежение у детето, то изпразва това напрежение чрез насилие, но и получава внимание от околните. Това е начинът, който това дете е намерило, за да се освободи от напрежението си, да търси пътища за неутрализирането му. Но тъй като проблемът е психичен, разрешаването му в реалността (чрез агресивни прояви) е невъзможно, и така проявите се повтарят, защото представляват само едно временно освобождаване от напрежението. Нашата работа е да помогнем на детето да намери други, по-приемливи в реалността и по-ефикасни за психичната му хармония, начини за справяне.
Арт-терапията предоставя един такъв начин. Разбира се, има различни артистични дейности, които биха могли да ни послужат като способ – рисуване, апликиране, пеене, физически занимания. За всяко дете трябва да се подбере занимание спрямо неговата личност, имайки в предвид неговите особености, желания, интереси. За да се подбере адекватното за едно дете занимание, то трябва да му доставя удоволствие и същевременно да представлява пространство за подходящ израз на неговия симптом. Каквото и да е това занимание, детето трябва да може свободно да изрази себе си, т.е. не винаги да се работи по зададена от другия тема, но и детето да може свободно да избира. Така едновременно се работи с граници, възприятия, чувства, по един заобиколен, а не твърде директен, ограничаващ и груб начин. Например, задаваме тема: „Нарисувай човек”. След което насочваме вниманието си към това дали детето ще нарисува човек (ще спази ли границите на темата, може ли да се съобрази с нея); кой е този човек, какъв е , каква роля играе за детето, какви емоции изразява и т.н. Обсъждането на рисунката с детето ни дава ценна информация за личния му свят, насочва ни как да работим с него, какви въпроси и как да му ги зададем, за да може то само да приеме/промени/преработи вътрешните си терзания.
Ето защо често пеенето при деца със заекване въздейства положително върху симптома – заеквайки, детето изразява агресивност като защита, спрямо нещо, което го тормози и което то не успява да изрази по друг начин; така то насочва агресията в гласа си, но този глас може да му послужи за създаване на удоволствие чрез пеене, с което може да постигне удоволствие, да насочи към себе си вниманието на другия, предизвиквайки по-скоро позитивната му реакция. (Всички знаем колко изтощителен може да бъде разговорът с някой, който заеква).
За децата, които наричаме „злояди” и които, както казахме изтезават тялото си, подходяща терапия би била танцуването например, където детето може да придаде ценност на своето тяло. Децата, които проявяват насилие или са хиперактивни би могло да се включат в куклени ролеви игри или рисуване, където биха могли да изразят своята агресия свободно и за което не биха предизвикали гнева на другия.

1. Прекален конформизъм

 

Както децата, привличащи вниманието със ярки симптоми, предизвикват нашата тревожност, така и децата, които са твърде послушни, добри и изпълнителни би трябвало да ни озадачават. За съжаление това не винаги е така. Ако си зададем въпросът какво обича и какво мрази едно такова дете, какво му създава удоволствие и какво – не, няма да можем да си отговорим. Такива деца често не проявяват свои желания и свое мислене, а си служат с това на някой, който е авторитет за тях. Къде, обаче, остава личността на детето, личните му желания и как такова дете би се превърнало в достатъчно щастлив възрастен? Такива деца се страхуват да влязат в конфликт и този страх е причината да загърбят себе си и да се водят от нормите, които им се налагат от другите. Така те си създават една фалшива личност, но тя е много крехка, понеже е взета от външния свят, а не е създадена „ от вътре”. Разбираме, как едно такова дете лесно може да се повлияе от обкръжаващите го, понеже гради личността си по техен „образ и подобие”, т.е. то е зависимо. В този ред на мисли, то може да се превърне в зависимо от някой или нещо (наркотици, мода).
В случая на хиперконформизма трябва да се стимулира откриването и развиването на личността на детето. Често такива деца имат по-развит интелект – в този случай е подходяща приказната терапия – детето само измисля приказка, сценарий за куклен театър и др. Така, по един индиректен начин поставяме отговорността за това каква ще е приказката (личната му история) в неговите ръце.
До тук условно разделихме две категории прояви – агресия и хиперконформизъм. Но и двете могат да се съчетаят в едно дете. Например „злоядото дете” може да бъде много послушно и изпълнително. Допирни точки между тези две категории има, защото във всяко човешко същество има агресия, но и желание да бъде прието и обичано от другите. Една от главните разлики между тях обаче е в ограниченията. Първите някъде не успяват да си създадат вътрешни граници и норми, докато вторите си създават твърде строги и заробващи такива.

1. Аутистични прояви

 

Тук става въпрос за тези деца, които се самоизолират, не могат да се включат в групата, предпочитат да са сами и сякаш нищо не ги трогва. Тези деца не могат, по някаква причина, да понесат външния свят и реалността. Всеки допир до реалността им създава неудоволствие и дискомфорт . Следователно, терапия за такива деца би представлявало откриване на някакво удоволствие във външния свят.
Проявите на самоизолиране могат да бъдат както чисто аутистични (тотално отхвърляне на външния свят), така и дълбоко депресивни (външният свят не е отхвърлен, но нищо в него няма смисъл). И в двата случая тези деца биха имали нужда от специална индивидуална и мултидисциплинарна помощ. Изборът на подходяща арт-терапия се случва в зависимост от това какво може да понесе детето, какво само ще избере. Тук ние можем само да предлагаме, без да насочваме, тъй като всяко, дори малко настояване от наша страна върху дадена дейност, може да бъде приета като грубо вмешателство.

Накрая, ще кажа, че всичко казано до тук представлява само една насока, един начин на мислене върху тези проблеми. Всъщност, не съществува готова рецепта за това как да се реагира при срещата със дадени прояви на едно дете, тъй като, както казахме в началото, всички ние сме различни. Адекватната реакция е тази, която взема в предвид както цялостната личност на детето, така и средата, в която живее.

Автор: М.Банкова /кл.психолог/

Логопшедичен център "Мечо Пух"

 

Добави в Svejo